За Япония — като за Япония

Едно от момичетата попита имаме ли училища за гледане на цветя, имаме ли ние тяхната икебана…

— Това нямаме — казах, — имаме хора, които разбират от цветя, имат цели градини, тия градини произвеждат цветя, докарват ги в градовете, от магазините хората си ги купуват и ги носят по домовете си.

Едва сега, като разбират, че ние имаме толкова, колкото в Япония, момичетата са удовлетворени. Едното от тях стана, отиде някъде и се върна с малко, ниско борче — да има, да има десетина сантима, не повече. Пита ни момичето: можем ли да познаем на колко години е това борче…

— Внимавай, ще те гавнат, това борче е супер японски лукс — предпазва ме колегата.

— Мълчи — викам, — какво като ме гавнат! Нека им направя удоволствието…

— Ами — казвам, — това борче да има, да има, година още няма…

Представете си сега — три еднакви момичета, три седнали момичета как изведнъж извикват изненадано и възхитени от изненадата си. Като че ли диригент отпреде им е махнал с палката и дал знак — така единодушно се извиха нежните им гласчета, съпроводени също тъй едновременно с трътлестата смесица от смях и изненада, която издаде мъжката японска част — Хага сан…

Ако вместо трите японки на масата имаше три българки, сигурно една от тях щеше да ме попита: ама сериозно ли мисля така?

В Япония такъв въпрос: „Сериозно ли говориш“ не съществува. Там няма несериозно — всичко, което се говори, е сериозно, всичко, което се прави, е сериозно. Затова и понякога ми се струваше, че Япония малко нещо е докачена от природата, която я е лишила от чувство за хумор. Един народ, който всичко възприема толкова сериозно, не може да се шегува, не може да реагира адекватно на шегата, която друг ще каже. Ето ни пак пред едно от превъплъщенията на диалектическото — всяко зло за добро. Като са искали да станат много сериозни, много силни, много организирани, много и т.н… много, то другото блюдо — с несериозното в живота, с шегата, се е опразнило и олекнало. Спечелили много в едно, загубили може би в друго… Една от гейшите, при пълното мълчание и прилежност в слушането на останалите, съвършено сериозно ми обясни, че това борче е на триста и петдесет години. Сега аз кривя физиономия и моето чувство за хумор, доколкото го имам, отива, та се не вижда: това малко борче такъв тристагодишен старец ли е наистина? Това ли е направило от него — роденият да вири нос в облаците горд и наперен бор — прочутата японска икебана, прочутата обич на японеца към цветето? В това ли се състои наистина тя — великана да превърнеш в джудже, да го смачкаш, да го смалиш, да го свиеш, да можеш да накараш едно дърво, което в цял камион не може да се побере, да стане удобно, та в малкото джобче на сакото си да го носиш?…

Колкото беше свито това борче, толкова трябва да се сви и сърцето ми. Защото аз не съм японец и не можах тази си изненада да я превърна нито във възхитителен възглас, нито в усмивка. Аз просто зяпнах и изстинах — защото този път истински и страшно застанах пред Япония. Иван ми обясняваше колко скъпо било това борче-цвете, какво лудо постижение на икебаната било то, колко десетилетия минали, докато свият короната му, докато го смалят, докато го накарат да забрави откъде и как е дошло — от високите и непристъпни планини — и да го укротят в една малка, почти миниатюрна саксия. Ала аз не го слушах. Защото в това борче-цвете аз не виждах вече растението с похабената, смазана душа, а съдбата на човека. На малкия, обработения, манипулирания, превърнатия в каквото е рекла Япония човек… Това борче не само показваше какво може или не може една упорита ръка или мисъл, но и какво е направила в крайна сметка… Щом тъй е сторила с борчето, представяте ли си пък човек да й се опре?… И ми се завъртя главата, и около мене се омесиха в една въртележка и момичетата, и борчето — защото за мене те бяха вече едно и също. На борчето, ако му сложиш кимоно, ще стане гейша, на гейшата, ако й сложиш краката в саксия ще стане борче.